Страница 15

Охранителите се намериха в затруднение.

Някои бръкнаха за собствените си пистолети; други запристъпваха предпазливо към или по-далечко от момчето. Другите деца взеха да хленчат, че и те искали пистолети, а няколко по-открехнати дечурлига започнаха да дърпат пистолетите на охранителите, които най-неразумно си ги бяха извадили.

После някой замери Маг с желе.

Момчето писна и натисна спусъка. Пистолетът беше „Магнум“, калибър 32, вариант ЦРУ, сив, гаден, тежък, способен да гръмне човек от трийсет крачки разстояние и подир човека да остане само червена мъгла, противна гадория и известно количество канцеларска работа.

Азирафел примигна.

Тънка струйка вода бликна от дулото и намокри Кроули, който гледаше през прозореца и се опитваше да види дали в градината не се навърта огромно черно куче.

Азирафел като че се засрами.

После една сметанова торта го шляпна по лицето.

Беше почти три часът и пет минути.

С един жест Азирафел превърна и останалите патлаци във водни пистолетчета и си излезе.

Кроули го намери отвън, на тротоара — ангелът се опитваше да измъкне един доста изтормозен гълъб от ръкава на редингота си.

— Късно е — рече Азирафел.

— Виждам — отвърна Кроули. — Много навътре в ръкава си го наврял. — Той се пресегна, измъкна пукясалата птица от ръкава на Азирафел и отново й вдъхна живот. Гълъбът изгука благодарно и предпазливо отлетя.

— Не птицата — рече ангелът. — Кучето. То закъснява. Кроули поклати замислено глава.

— Ще видим.

Той отвори вратата на колата и включи радиото.

— Колко ми върви, върви, върви, върви, о, колко ми върви в ЗДРАВЕЙ, КРОУЛИ — пропя Кайли Миноуг.

— Здравейте. Хммм… кой се обажда?

— ДАГОН, ГОСПОДАР НА АРХИВИТЕ, ВЛАДЕТЕЛ НА ЛУДОСТТА, ПОДХЕРЦОГ НА СЕДМОТО МЪЧЕНИЕ. С КАКВО МОГА ДА ТИ БЪДА ПОЛЕЗЕН?

— Адската хрътка. Просто… ъ-ъ… такова, проверявам дали е потеглила нормално.

— ПУСНАТА Е ПРЕДИ ДЕСЕТ МИНУТИ. ЗАЩО? ПРИСТИГНА ЛИ ВЕЧЕ? НЕЩО НЕ Е НАРЕД ЛИ?

— О, не. Всичко е наред. Всичко нормално. О-па, виждам я. Хубаво куче. Точно куче. Всичко е страхотно. Хора, вие там, долу, се справяте страхотно. Е, много се радвам, че си поговорихме, Дагон. Хайде дочуване, а?

Той изключи радиото.

Двамата се спогледаха. Вътре в къщата се разнесе силен гръм и един прозорец се пръсна.

— Леле-мале — смънка Азирафел и пропусна да изругае с ошлайфаната лекота на човек, прекарал шест хиляди години, без да ругае, и нямащ намерение тепърва да започва. — Трябва да съм пропуснал някой пистолет.

— Куче няма — рече Кроули.

— Няма куче — съгласи се Азирафел. Демонът въздъхна.

— Качвай се в колата — рече той. — Трябва да го обсъдим. О, и, Азирафел…

— Да?

— Избърши се от тая скапана торта, преди да влезеш.

Беше жарък, притихнал августовски ден далеч от центъра на Лондон. Край шосето за Тадфийлд прахът тегнеше по бурените. Пчели жужаха в плетищата. Въздухът лъхаше на престояло и претоплено.

Разнесе се звук — сякаш хиляда метални гласа, крещящи „Ура!“, рязко секнаха.

И на пътя се появи черно куче.

Куче трябваше да е. Имаше кучешка форма.