Страница 21

— Как е?

Заместник-началникът по надниците извърна към него изпито лице.

— Доста зле — отвърна той. — Куршумът е преминал почти през всичките. Аксес, Баркликард, Дайнърс — всичките.

— Едва златната „Америкън експрес“ го е спряла — додаде Уедърд.

Те съзерцаваха с ням ужас гледката на портфейл, натъпкан с кредитни карти, по средата с дупка от куршум, който замалко не го бе пронизал целия.

— И защо? — попита чиновник от надниците. Началникът на „Вътрешни ревизии“ отвори уста да каже нещо разумно, ала не каза нищо. Всеки си има слабо място и току-що го бяха пернали здравата по неговото такова. Двайсет години в професията. Искаше да стане дизайнер на шрифтове, но съветникът по кариерата не беше и чувал за такова нещо. Двайсет години двойни проверки на формуляр БФ-18. Двайсет години цъкане с проклетия джобен калкулатор, когато дори й онези от „Планиране“ имаха компютри. А сега по причини неизвестни, но вероятно свързани с реорганизацията и с желанието да си спестят всичките разходи по ранното пенсиониране го стреляха с оловни куршуми.

В главата му настъпваха пълчищата на параноята.

Той погледна собствения си пистолет. През мъглите от гняв и смут забеляза, че беше по-голям и по-черен, отколкото когато му го връчиха. И по-тежичък също.

Той се прицели в един близък храст. Куршумената струя го разпердушини за секунди пред очите му.

О, значи такава била тяхната игра. Е, все някой трябваше да победи.

Той погледна хората си.

— Добре, момчета — рече той, — да им видим сметката на ония гадове!

— Така както аз го виждам — рече Кроули, — никой не е задължен да натиска спусъка.

Той пусна на Азирафел лъчезарна, чувствителна усмивка.

— Хайде — подкани го той. — Да поогледаме, докато всички са заети.

Куршумите свистяха в нощта.

Джонатан Паркър, от отдел „Покупки“, пълзеше през храстите и не щеш ли, един храст го стисна за врата.

Найджъл Томпкинс изплю китка рододендронови листа.

— Там долу цари законът на компанията — изсъска той с покрито със спечена кал лице, — но тук съм само аз…

— Подличък номер си беше — заяви Азирафел, докато обикаляха празните коридори.

— Че какво толкова съм направил? Какво? — Кроули блъскаше напосоки разни врати.

— Там навън хората се стрелят!

— Е, ами те това искаха, нали така? Самички си го направиха. Тъкмо това е истинското им желание. Аз само им помогнах. Мисли си за ставащото като за вселената в миниатюра. Свободна воля за всички. Божествена непогрешимост, нали така?

Азирафел го изгледа на кръв.

— Ох, добре де — изпъшка нещастно Кроули. — Всъщност никой няма да бъде убит. Всички по чудо ще избегнат смъртта. Щото иначе никак няма да е забавно.

Азирафел си отдъхна.

— Знаеш ли, Кроули — усмихна се той, — винаги съм бил убеден, че дълбоко в себе си ти всъщност си много…

— Добре де, добре де — прекъсна го троснато Кроули. — Вземи сега, та го раздрънкай на целия свят, а?

Не след дълго започнаха да възникват халтави съюзи. Повечето финансови отдели откриха, че ги свързват общи интереси, уредиха разногласията помежду си и се съюзиха срещу „Планирането“.

Когато пристигна първата полицейска кола, шестнайсет куршума, идващи от най-разнообразни посоки, се забиха в бронята й, преди да сколаса да преполови алеята. Още два съсипаха антената, но вече беше твърде, твърде късно.

Мери Ходжис тъкмо затваряше телефона, когато Кроули отвори вратата на офиса й.

— Сигурно са терористи — рече сопнато тя — или бракониери. — После огледа двамата мъже. — Вие сте полицаите, нали?

Кроули забеляза как очите й започнаха да се изцъклят. Като всички демони той имаше добра памет за физиономии, дори и при десет изминали години, липса на монашеско покривало и добавката на свиреп слой грим. Щракна с пръсти. Тя се отпусна обратно в стола, а лицето й се превърна в безизразна, дружелюбна маска.

— Нямаше нужда — рече Азирафел.

— Доб… — Кроули погледна часовника си. — Добро утро, госпожо — произнесе той с напевен глас. — Ние сме просто двойка свръхестествени същества и само се чудехме дали не бихте ни помогнали, като ни посочите местонахождението на прословутия Син на сатаната. — Той се усмихна студено на ангела. — Да я събудя, казваш? Тогава ти ще й го кажеш това.

— Е… щом ще е така… — отвърна бавно ангелът.

— Понякога старият начин си е най-добър — заяви Кроули и се обърна към изпадналата в несвяст жена.

— Били ли сте монахиня преди единайсет години? — попита той.

— Да — отвърна Мери.