Страница 28

— Кой си ти? — попита тя.

— Адам Йънг — представи се Адам. — Живея малко по-надолу.

— О, да. Чувала съм за тебе. — Анатема избърса очите си.

Адам се поизпъчи.

— Госпожа Хендерсън ми каза, че трябвало да се озъртам за тебе — додаде тя.

— Тук съм известен — обясни Адам.

— Каза, че си роден да увиснеш на бесилото — обясни Анатема.

Адам се ухили. Лошата слава не беше толкова добра, колкото добрата, но все пак си беше къде-къде по-добра от глухата неизвестност.

— Каза, че ти си бил най-лошият от Ония. — Анатема като че ли се поразвесели. Адам кимна.

— Ето какво ми рече: „Да се пазиш от Ония. Те са банда подстрекатели и нищо друго. Младият Адам е същият като вехтия Адам.“

— Защо плачеш? — постави ребром въпроса Адам.

— А? О, просто изгубих нещо — обясни Анатема. — Една книга.

— Ако искаш, ще ти помогна да я потърсиш — галантно предложи услугите си Адам. — Всъщност знам доста неща за книгите. Писал съм книга. Страшна книга беше. Почти осем страници дълга. Разправяше се за един пират, който беше прочут детектив. Картинките също ги нарисувах аз. — А после в пристъп на щедрост додаде: — Ако искаш, ще ти я дам да я прочетеш. Бас ловя, че е много по-интересна от всякакви такива книги, дето си ги загубила. Особено там, в космическия кораб, когато динозавърът излиза да се бие с каубоите. Бас държа, че мойта книга ще ти оправи настроението. Няма да ти разправям на Брайън как му го оправи. Каза, че никога не бил се чувствал в такова добро настроение.

— Благодаря ти. Сигурна съм, че твоята книга е много добра. — Адам бе спечелил симпатиите й завинаги. — Но нямам нужда от твоята помощ, за да търся моята книга… Според мен вече е твърде късно.

Тя се загледа замислено в Адам.

— Предполагам, че познаваш района много добре?

— О, познавам го с километри наоколо.

— Не си ли виждал двама мъже с голяма черна кола?

— Да не са ти я откраднали? — Изведнъж на Адам му стана много интересно. Издирването на банда международни крадци на книги щеше да е благодарен завършек за деня.

— Всъщност не. Горе-долу. Искам да кажа, без да искат. Търсеха Имението, но днес аз ходих там и никой не знаеше нищо за тях. Според мен там имаше нещастен случай или нещо такова.

Тя се вгледа в Адам. В него имаше нещо странно, но не можеше да налучка какво. Просто я глождеше тревожното чувство, че това нещо е важно и не бива да позволява то да й убегне. Нещо в него…

— Как се казва книгата? — попита Адам.

— „Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица.“

— Вещица?

— Вещица. Като в „Макбет“ — поясни Анатема.

— Това съм го гледал. Много беше интересно какви ги вършеха тия крале. Да се сбъркаш. Ама защо „прави“?

— Прави е означавало… ами точни. Или верни — в него определено имаше нещо странно. Някаква спокойна напрегнатост. Щом се появи, всичко останало и дори пейзажът започна да избледнява и се превърна във фон.

Тя живееше тук от месец. Освен с госпожа Хендерсън, която на теория се грижеше за къщата и вероятно при най-малкия удобен случай се ровеше в нещата й, тя не беше разменила с никого повече от десетина думи насериозно. Остави ги да я мислят за художничка. Пейзажът тук беше от любимите на художниците.

Всъщност беше ужасно красив. А тъкмо около това село беше направо великолепен. Ако Търнър и Ландсиър бяха засекли в някоя кръчма Самюъл Палмър и се бяха спогодили, а после бяха хванали Стъбс да нарисува конете, пак нямаше да е толкова хубав.

А беше потискащо, защото тъкмо тук щеше да стане онова. Поне според Агнес. Пишеше го в книгата, която тя, Анатема, бе позволила да се загуби. Разбира се, фишовете бяха у нея, но просто не беше същото.

Ако в този миг Анатема владееше напълно собствените си мисли — а покрай Адам никой никога не владееше напълно собствените си мисли, — тя щеше да забележи, че колчем се опиташе да мисли за него на по-дълбоко равнище от повърхностното, мислите й се изплъзваха като патица от водата.

— Страшна работа! — възкликна Адам. Размишляваше наум как може да се използва книга с прави и акуратни предсказания. — Вътре пише кой ще спечели националната купа, нали така?

— Не — отвърна Анатема.

— За космически кораби пише ли?

— Не много — призна Анатема.

— За роботи? — попита с надежда Адам.

— Съжалявам.

— На мен тогава не ми звучи много точно — рече Адам. — Не виждам за какво бъдеще пише в нея, щом като няма роботи и космически кораби.

„За бъдеще, траещо около три дена — помисли си мрачно Анатема. — За това пише в нея.“

— Искаш ли лимонада? — предложи тя.