Страница 30

Две години инвестиции и проучвания в „Ново хранене“ бяха произвели на бял свят ЖВАК(tm). ЖВАК(tm) съдържаше изпредени, преплетени и изтъкани протеинови молекули, покрити и кодирани, внимателно разработени така, че и най-ненаситните ензими в хранопровода да ги отминават; несъдържащи калории подсладители; минерални масла вместо растителни; целулоза, оцветители и ароматизатори. Крайният резултат беше храна, почти неразличима от всяка друга, като не броим две неща. Първо, цената, която беше малко по-височка, и второ, хранителното съдържание, по груба преценка еквивалентно на това на уокмен „Сони“. Нямаше значение колко изяжда човек — той губеше килограми28.

Дебелите го купуваха. Слабите, които не искаха да надебелеят, го купуваха. ЖВАК(tm) беше идеалната диетична храна — внимателно изпредена, изтъкана, структурирана и ошлайфана така, че да имитира каквото си искаш — от картофи, та до сърнешко, макар че пилешкото вървеше най-добре.

Сейбъл си седеше спокойно и гледаше как парите се леят. Гледаше как ЖВАК(tm) постепенно запълва екологичната ниша, опразнена от едновремешната немаркова храна.

След ЖВАК(tm) той пусна СНАКС(tm) — нездравословен „боклук“, направен от истински боклук.

ХАПНИ(tm) беше последният мисловен проблясък на Сейбъл.

ХАПНИ(tm) беше ЖВАК(tm) с добавка на захар и мазнини. На теория, ако ядеш достатъчно ХАПНИ(tm), ти а) ставаш много дебел и б) умираш от недохранване.

Парадоксът доставяше истинска наслада на Сейбъл.

В момента изпитваха ХАПНИ(tm) по цяла Америка. ХАПНИ-пица, ХАПНИ-риба, ХАПНИ-китайска храна, ХАПНИ-макробиотичен ориз. ХАПНИ-хамбургер дори.

Лимузината на Сейбъл беше паркирана пред „Бъргър лорд“ в Де Мойн, Айова — верига за бързо хранене, изцяло собственост на неговата организация. Тъкмо тук те изпитваха ХАПНИ-хамбургерите от шест месеца насам. Искаше да види какви са резултатите.

Той се наведе напред и почука по стъклото, отделящо го от шофьора. Шофьорът натисна едно лостче и то се плъзна встрани.

— Сър?

— Ще отида да хвърля едно око на операцията, Марлон. За десет минути. После се връщаме в Лос Анжелис.

— Сър.

Сейбъл влезе със спокойна крачка в „Бъргър лорд“. Беше точно като всяка втора закусвалня „Бъргър лорд“ в Америка29. Клоунът Маклорди танцуваше в Детския кът. Сервитьорките имаха еднакви блеснали усмивки, които никога не достигаха до очите им. А зад тезгяха трътлест мъж на средна възраст в униформа на „Бъргър лорд“ шляпаше кюфтетата върху скарата и си свиркаше тихичко с уста, доволен от работата си.

Сейбъл се приближи до тезгяха.

— Здравейте-казвам-се-Мари — произнесе момичето зад щанда. — Какво-ще-обичате?

— Двоен голям бластертъндър с картофки допълнително, без горчица — поръча той.

— Нещо-за-пиене?

— Специален гъст разбит шокобананов шейк. Тя започна да натиска малките квадратчета с пиктограми на касата. (Грамотността вече не беше задължително изискване в тези ресторанти. Усмивката беше.) После се обърна към трътлестия мъж зад тезгяха.

— ДеБеТе, КД, горчица не — заръча му тя. — Шокшейк.

— Мммххмммм — изтананика готвачът. После подреди храната в малки хартиени контейнери, като се спря само за да бутне прошарената зализана лимба, паднала върху очите му.

— Готово — рече той.

Тя пое поръчката, без да го погледне, и той бодро се запъти към скарата, като тихичко си пееше: „Ооообичай ме нежно, оообичай ме дълго, не ме оставяй нивга да си тръгна…“

Тананикането на мъжа, забеляза Сейбъл, влизаше в сблъсък с музиката в заведението — дрънчащ като тенекия лууп на рекламния джингъл на „Бъргър лорд“. Отбеляза си наум да го уволни.

Здравейте-казвам-се-Мари му подаде неговото ХАПНИ(tm) и го всичкодоброса.

Намери малка пластмасова масичка, седна на пластмасовия стол и разгледа храната.

Изкуствено хлебче. Изкуствено кюфте. Пържени картофки, картоф нивга невидели. Сосове, които бяха всичко друго, но не и храна. Дори (Сейбъл беше особено доволен от това) изкуствен резен туршия с копър. Изобщо не си направи труда да разгледа млечния шейк. Той нямаше никакво хранително съдържание, но пък и онези, продавани от съперниците му, също нямаха.

Навсякъде около него хората ядяха не-храната си ако и да не беше точно с очевидна наслада, то поне с не по-голямо от обичайното отвращение, характерно за всички вериги за хамбургери по цялата планета.

Той се изправи, отнесе подноса си до контейнера с надпис „МОЛЯ, ИЗХВЪРЛЯЙТЕ ОТПАДЪЦИТЕ ВНИМАТЕЛНО“ и изхвърли всичко. Ако му бяхте казали, че в Африка деца гладуват, щеше да се почувства поласкан, че сте го забелязали.

Някой го подръпна за ръкава.

— Партизанско име Сейбъл? — попита го дребен очилат човечец с шапка на „Америкън експрес“ и пакет, увит в кафява хартия в ръцете.

Сейбъл кимна.