Страница 48

Азирафел изправи гръб.

— Наистина смятам, че честността, да не кажа морала, изисква аз като почтен бизнесмен да…

— Да, да — прекъсна го Метатронът с лека сянка на сприхавост. — Разбрахме. Ще те изчакаме тогава.

Светлината помръкна, но не изчезна съвсем. „Оставят линията отворена — помисли си Азирафел. — Няма как да се измъкна.“

— Ало? — подвикна тихо той. — Има ли някой отсреща?

Тишина.

Много внимателно прескочи окръжността и се промъкна до телефона. Отвори бележника си и набра друг номер.

След четири сигнала слушалката се прокашля, последва пауза, а после един глас, толкова равен, че килим да постелеш отгоре му, рече:

— Здрасти. Аз съм Антъни Кроули. Кхъ. Аз…

— Кроули! — Азирафел се опитваше да шушне и да крещи едновременно. — Чуй ме! Нямам много време. Ан…

— … вероятно в момента не съм вкъщи или пък спя, или пък съм зает, или знам ли к’во, но…

— Млъкни! Слушай! В Тадфийлд е! Всичко го пише в оная книга! Трябва да спреш…

— … след сигнала и аз ще ви се обадя. Чао.

— Искам да говоря с теб сега… БиииИИиииИИии…

— Стига си бибипкал! В Тадфийлд е! Тъкмо това съм усетил! Трябва да отидеш там и…

Той отдръпна слушалката от устата си.

— Педераст! — възкликна той. Ругаеше за първи път от повече от четири хиляди години.

Я чакай. Демонът имаше и друг телефон, нали така? Такъв си беше той. Азирафел затърси из бележника, като едва не го изтърва на пода. Скоро щяха да започнат да губят търпение.

Намери и другия номер. Набра го. Отсреща вдигнаха почти веднага в същия миг, когато и звънчето на вратата звънна тихо.

Гласът на Кроули, все по-силен с приближаването на слушалката до него, произнесе:

— … сериозно ти говоря. Ало?

— Кроули, аз съм!

— Кхъм. — Гласът беше ужасно уклончив. Дори и в сегашното си състояние Азирафел надушваше неприятности.

— Сам ли си? — попита той предпазливо.

— Тцъ. Едно старо приятелче е тук при мен.

— Слушай…!

— Къш, семе сатанинско!

Много бавно Азирафел се обърна.

Шадуел трепереше от вълнение. Всичко беше видял. Всичко беше чул. Нищичко не беше разбрал, но знаеше какво се прави с кръгове, свещници и тамян. Много добре знаеше даже. Беше гледал „Дяволът иде“ петнайсет пъти — шестнайсет, ако броим и онзи път, когато го изхвърлиха от киното, защото крещеше на глас неласкавото си мнение за аматьора издирвач на вещици Кристофър Лий.

Тия гадняри го използваха. Правеха си гавра със славната традиция на армията.

— Шъ тъ пипна, копиле гнъсно! — кресна той, настъпвайки като ангел отмъстител, прояден от молци. — Знам к’ви ги вършиш ти, идваш тука и съблазняваш женките да ти вършат злите дела!

— Мисля, че вероятно сте сбъркали магазина — отвърна Азирафел. — Ще ти се обадя по-късно — рече той на слушалката и затвори.

— Видях те к’ви ги вършиш! — изръмжа Шадуел. Покрай устата му лъскаха пръски от пяна. Не помнеше някога да е бил по-ядосан.

— Ъ-ъ… не е така, както изглежда… — заобяснява Азирафел и още докато го изричаше, усети, че що се отнася до умелата размяна на реплики, на тази фраза определено й липсва лустро.

— Ха на бас! — тържествуващо възкликна Шадуел.

— Не, искам да кажа…

Без да откъсва очи от ангела, Шадуел изприпка назад, сграбчи дръжката на вратата и я затръшна толкова силно, че камбанката издрънча.

— Камбана — рече той.

Сграбчи „Правите и акуратни предсказания“ и я тръшна тежко на масата.