Страница 60

— ’бати да го ’ба! — рече Те Те Пе. — Щом те могат, и ние можем.)

Сержантът отвори очи. Обърна се към полицая и зяпна. Полицаят рече:

— Те. Ама те. Прелетя…

Дуф.Дуф.Дуф.

Пляк.

Пак падна дъжд от риба, макар и по-кратък по времетраене и по-лесно обясним. Ръка, облечена в кожа, махаше немощно от огромния куп риба. Колело на мотор се въртеше безнадеждно.

Това беше Скъз в полусвяст, който решаваше, че ако има нещо, което мрази повече от французите, то е да си затънал до шия в риба и да имаш усещането, че кракът ти е счупен. Страшно гадно му беше.

Искаше да каже на Те Те Пе за новата си роля, но не можеше да шавне. Нещо мокро и хлъзгаво запълзя нагоре в ръкава му.

По-късно, когато го измъкнаха от рибешката купчина и видя другите трима рокери, завити презглава с одеяла, той разбра, че е твърде късно да им казва каквото и да било.

Тъкмо затова значи тях ги нямаше в оная книга „Откровение“, дето Помията непрекъснато дрънкаше за нея. Така и нямаше да стигнат по-далеч по това шосе.

Скъз смънка нещо. Полицейският сержант се наведе над него.

— Не се опитвай да говориш, синко — рече му той. — Линейката идва.

— Чуй ме — изхъхри Скъз. — Имам нещо важно да ти кажа. Четиримата конници на Апокалипсиса… големи копелдаци са, да знаеш. Всичките до един.

— Делириум — обяви сержантът.

— Не съм ви никакъв Делириум. Аз съм Хора, целите в риба — изграчи Скъз и припадна.

Лондонската пътна система е много стотин пъти по-сложна, отколкото някой си представя.

Това няма нищо общо с влиянията, демонични или ангелски. Повече е свързано с географията, историята и архитектурата.

В по-голямата си част то е от полза на хората, макар че те никога не биха го повярвали.

Лондон не е бил проектиран за коли. Като стана дума, всъщност не е бил проектиран и за хора. Просто така се е получило. Това е създало проблеми, а приложените решения са се превърнали в поредните проблеми преди пет, десет или сто години.

Най-последното решение беше M25: шосе, описващо груба окръжност около града. Досега проблемите бяха от обичайния сорт — шосето беше отживелица още преди да го построят, айнщайновски върволици от коли, чиито задни краища ставаха предни, такива ми ти работи.

Проблемът в момента беше, че шосето не съществуваше — поне не и от гледна точка на нормалните човешки понятия за пространство. Опашката от коли, която не го знаеше или пък се опитваше да намери други начини да се излезе извън Лондон, се простираше чак до градския център от всички посоки. За първи път някога Лондон беше напълно отрязан от света. Градът се бе превърнал в огромно задръстване.

Колите на теория ви предоставят страхотно бърз начин за придвижване от място на място. Задръстванията, от друга страна, ви дават страхотна възможност да си стоите на едно място в дъжда и в мрака, докато какафоничната симфония на клаксоните край вас става все по-силна и все по-отчаяна.

На Кроули вече му призляваше.

Беше се възползвал от възможността, за да препрочете бележките на Азирафел и да попрелисти пророчествата на Агнес Нътър, както и да се замисли сериозно. Можем да обобщим изводите му, както следва:

1) Армагедон е в ход.

2) Кроули не можеше да направи нищо по въпроса.

3) Щеше да се случи в Тадфийлд. Или поне да започне там. След това щеше да плъзне навсякъде.

4) Кроули фигурираше в черните списъци на Ада61.

5) Азирафел — доколкото можеше да се прецени — не фигурираше в уравнението.

6) Всичко беше черно, мрачно и ужасно. В края на тунела нямаше светлина — или ако имаше, то беше идващ насреща влак.

7) Можеше да си намери някое хубавичко малко ресторантче и да се натряска до пълно и всеобщо безсъзнание, докато чака свършека на света.