Страница 62

— И ти не можеш да ги направиш по-добри — додаде Брайън.

— О, ако само това ви притеснява, хич не се притеснявайте — безгрижно рече Адам. — Щото мога да ви накарам и вас да правите, каквото аз поискам…

Той млъкна. Ушите му се вслушаха с ужас в думите, които устата му изговаряше. Ония отстъпваха назад.

Кучето обхвана главата си с лапи.

Лицето на Адам приличаше на въплъщение на краха на империя.

— Не — рече той дрезгаво. — Не. Върнете се! Заповядвам ви!

Те застинаха точно в мига, преди да се втурнат в бяг. Адам ги гледаше.

— Не, аз не исках да… — започна той. — Вие сте ми приятели…

Тялото му се разтресе. Главата му се отметна назад. Той вдигна ръце и задумка по небето с юмруци.

Лицето му се разкриви. Варовикът под маратонките му се пропука.

Адам отвори уста и изпищя. Беше звук, който простосмъртно гърло не бива да е способно да издаде; писъкът изскочи от кариерата, смеси се с бурята, накара облаците да се сгъстят в нови, грозни форми.

Ехтеше ли, ехтеше.

Отекна в цялата вселена, която е доста по-малка, отколкото смятат физиците. Разтресе небесните сфери.

Говореше за загуба и не замлъкна дълго-дълго.

А после спря отведнъж.

Нещо изтече.

Главата на Адам отново се килна надолу. Очите му се отвориха.

Каквото и да беше онова, което дотогава стоеше сред старата кариера, сега там стоеше Адам Йънг. Един Адам Йънг, който знаеше повече, но въпреки всичко Адам Йънг. Може би по — Адам Йънг отвсякога.

Призрачната тишина в кариерата се замени от по-позната, уютна тишина, чистата и проста липса на шум.

Освободените Ония се притискаха до варовиковата стена, забили погледи в него.

— Всичко е наред — рече тихо Адам. — Пепър? Уенсли? Брайън? Върнете се. Всичко е наред. Вече знам всичко. И вие трябва да ми помогнете. Инак всичко онова ще се случи. Ама наистина ще се случи. Ще се случи, ако не направим нещо.

Тръбите в Джасмин котидж се люшкаха, трещяха и изливаха върху Нют вода, леко биеща на цвят каки. Обаче студена. Вероятно това беше най-студеният студен душ, който Нют беше вземал в живота си.

И никак не му помагаше.

— Небето е червено — посочи той, щом се върна. Чувстваше се леко луднал. — В четири и половина следобед. През август. Какво значи това? В смисъл на насладата за служителите от флотата, да речем? Искам да кажа, щом червеното нощно небе радва моряците, то какво би забавлявало човека, който оперира с компютрите на някой супертанкер? Или не бяха ли овчарите тия, дето се радват нощем? Все не мога да запомня.

Анатема огледа хоросана в косата му. Душът не беше успял да отърве момъка — просто го беше навлажнил и размазал и Нют изглеждаше така, сякаш е нахлупил бяла шапка с косми по нея.

— Тебе май яко те е треснало — рече тя.

— Не, това беше, когато си ударих главата в стената. Нали се сещаш, когато ти…

— Да — Анатема погледна озадачено през счупения прозорец. — Ти би ли казал, че е кърваво на цвят? Много е важно.

— Не бих — заяви Нют, чийто влак на мислите бе временно дерайлирал. — Не е точно кръв. Бие на розово. Сигурно бурята е вдигнала много прах във въздуха.

Анатема ровеше из „Правите и акуратни предсказания“.

— Какво правиш? — попита той.

— Опитвам се да намеря препратката. Не мога да бъда…