Страница 64

— Не съм казал, че е минала непокътната — поправи го полицаят, който сериозно се беше замислил дали да не напусне столичната полиция и да захване бизнес с брат си, решил да напусне работата си в електроенергетиката и възнамеряващ да почне да развъжда пилета. — Избухна в пламъци. Просто продължи да си върви.

— Ти сериозно ли очакваш някой от нас да повярва…? — подзе друг.

Остър, пронизителен звук, призрачен и странен. Все едно свирят едновременно с хиляда стъклени хармоники, леко разстроени; все едно самите молекули на въздуха стенат от болка.

И вррууушш.

Проплува над главите им, на дванайсет метра нагоре във въздуха, обгърнат в тъмносин ореол, избледняващ до червено по краищата: малко бяло мопедче, а на него — жена на средна възраст с розова каска и вкопчен здраво в нея дребосък с шлифер и предпазна каска в отровнозелено (мопедът летеше твърде високо, за да забележи някой, че дребосъкът е стиснал клепачи, но така си беше).

Жената крещеше. При това следното:

— Джеррронннимоооо!

Едно от предимствата на васабито, неизменно изтъквани от Нют, беше, че когато е тежко повредено, това си личи много трудно. Налагаше му се постоянно да вкарва „Дик Търпин“ в банкета, за да заобикаля нападалите клони.

— Заради тебе изпуснах на пода всички фишове! Колата отново тупна на платното; немощен гласец се обади нейде изпод жабката:

— Внимание! Налягането на бензина!

— Сега никога няма да мога да ги подредя — оплака се Анатема.

— Не ти и трябва — отвърна й Нют с налудничав тон. — Просто вдигни един. Който и да е. Няма значение.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, че ако Агнес е права и ние правим всичко това, защото тя го е предсказала, тогава, който и фиш да вдигнеш в момента, той трябва да важи. Логично е.

— Глупости.

— Тъй ли? Виж какво, ти дори си тук, защото тя го е предсказала. А мислила ли си какво ще кажем на полковника? В случай че се доберем до него, което, естествено, няма да стане.

— Ако сме разумни…

— Виж, познавам ги тия места. Входът се пази от огромни стражи, издялани от тиково дърво, Анатема, с бели каски и истински пушки, нали ме разбираш, които стрелят с истински куршуми, направени от истинско олово, дето се забиват право в тебе, рипат насам-натам извътре и изскачат обратно през същата дупка, още преди да си успяла да кажеш: „Извинявайте, имаме причина да вярваме, че Третата световна война ще започне всеки момент и шоуто ще почне точно тук“; после там има сериозни мъже с костюми с издути сака, които те отвеждат в едно стайче без прозорци и ти задават въпроси от рода на: дали в момента сте, или били ли сте някога член на някоя изчанчена подривна организация като например Британската политическа партия? И…

— Почти стигнахме.

— Виж, има портал и огради с бодлива тел — всичко си има! И сигурно и кучета човекоядци!

— Според мен се вълнуваш прекалено — рече му тихо Анатема, докато събираше и последните фишове от пода на колата.

— Прекалено се вълнувам ли? Не. Най-спокойно си се тревожа, че някой може да ме застреля!

— Убедена съм, че ако ще ни стрелят, Агнес щеше да го спомене. В тия неща е много добра. — Тя започна разсеяно да разбърква фишовете.

— Знаеш ли — рече тя, като внимателно цепи тестето и смеси двете купчини, — четох някъде за някаква секта, която вярвала, че компютрите са оръдия на дявола. Твърдят, че Армагедон щял да ни сполети, защото Антихристът бил страшен компютърджия. Очевидно това се споменава някъде в „Откровенията“. Май в някакъв вестник го четох наскоро…

— „Дейли мейл“. „Писмо от Америка“. От… хм… трети август — припомни й Нют. — Точно след статията за жената от Уърмс, щата Небраска, която научила патока си да свири на акордеон.

— Мм — съгласи се Анатема и заподрежда картите с лице надолу в скута си.

Значи компютрите били оръдие на дявола?, замисли се Нют. Нямаше проблеми да го повярва. Компютрите все трябваше да бъдат нечии оръдия, а единственото, което знаеше със сигурност, беше, че не са негови.

Колата подскочи и спря.

Въздушната база изглеждаше разпердушинена. Няколко големи дървета бяха рухнали около портала и някакви мъже с багер се опитваха да ги преместят. Дежурният постови ги гледаше без интерес, но се извърна леко и изгледа студено колата.

— Добре — рече Нют. — Избери една карта.

3001. Задъ Орловото Гнездо беля станала Голямъ ясенъ падналъ.

— Това ли е всичко?