Страница 8

Той бутна очилата на носа си, присви очи, огледа щепсела и остави отвертката.

Този път хранеше големи надежди; беше следвал всички инструкции за смяна на щепсели, изредени на пета страница от „Книга по практическа електроника за всяко момче. Сто и едно безопасни и образователни неща, които можете да направите с електричеството“. Беше свързал точните цветни жици с точните щифтове; беше проверил дали бушоните са с точния ампераж; всичко беше завинтил където трябва. Засега никакви проблеми.

Включи щепсела в гнездото. После включи радиото.

Всички лампи в къщата угаснаха.

Нютон се ухили гордо. Надобряваше. Последния път беше потопил в тъмнина цял Доркинг, а после дойде човек от енергото да си поприказва с майка му.

Той питаеше изгаряща, ала напълно несподелена страст към електрическите машинки. В училище имаха компютър и половин дузина любознателни деца оставаха след часовете да правят разни неща с перфокарти. Когато учителят, отговарящ за компютъра, най-сетне бе отстъпил пред Нютоновите горещи молби и Нютон се присъедини към тази групичка, той успя да пъхне в машината само една мъничка картичка. Компютърът я сдъвка и се задави с нея — фатално.

Нютон беше убеден, че бъдещето е в компютрите и че когато то дойде, той ще бъде готов — на предната линия на новите технологии.

Бъдещето имаше собствено мнение по въпроса. Всичко го пишеше в Книгата.

„Адам“ — помисли си господин Йънг. Опита се да го произнесе, да види как звучи.

— Адам. Хммм…

Той се вгледа в златните къдрици на Сатаната, Унищожител на крале, Ангел на бездънната преизподня, Велик звяр, наречен Дракон, Княз на този свят, Баща на лъжата, Семе сатанинско и Господар на мрака.

— Знаете ли — заключи той след малко, — според мен всъщност Адам много му приляга.

Нощта не беше тъмна и бурна.

Тъмната и бурна нощ дойде два дена по-късно, около четири часа след като и госпожа Доулинг, и госпожа Йънг, всяка със съответното си бебе, напуснаха сградата. Особено тъмна и бурна нощ при това — и точно след полунощ, тъкмо в разгара на бурята, мълния порази метоха на Бърборанския орден и подпали покрива на канцеларията.

Никой не пострада тежко от пожара, но той горя часове и в процеса на горенето успя да нанесе доста щети.

Подпалвачът се спотайваше на върха на съседния хълм и наблюдаваше пламъците. Висок, слаб, Херцог на Ада; това беше последното, което беше длъжен да стори, преди да се върне в пъкъла, и той го бе сторил.

Спокойно можеше да остави другото на Кроули.

Хастур си тръгна.

Технически погледнато, Азирафел беше ангел от пета степен, но хората в днешно време вземаха тия работи на майтап.

Общо взето, нито той, нито Кроули биха избрали другия за компания, но нали и двамата бяха светски мъже — или поне същества в мъжки образ, — Съглашението през всичкото това време бе работило в тяхна полза. Освен това свикваш с единствената физиономия освен твоята собствена, която мяркаш повече или по-малко редовно от шест хилядолетия насам.

Съглашението беше много просто — всъщност толкова просто, че направо не заслужаваше главната буква, с която се бе сдобило просто защото съществуваше от толкова много време. Беше от онзи вид разумни съглашения, които изолираните агенти, работещи при трудни условия, далеч от началниците си, сключват с отсрещната страна, щом осъзнаят, че имат много повече общо с непосредствените си противници, отколкото с далечните си съюзници. Състоеше се в мълчалива ненамеса в определени противникови дейности. Така беше сигурно, че макар никой да не печели, никой и не губи; така и двамата можеха да демонстрират на господарите си грандиозните стъпки, които предприемат срещу лукавия и добре информиран противник.

Това означаваше, че на Кроули му е позволено да разработва Манчестър, докато Азирафел може да пипа свободно из цял Шропшър. Кроули взе Глазгоу, Азирафел пое Единбург (никой от двамата не пое отговорността за Милтън Кейнс11, но и двамата го изтъкнаха като свой успех).

При това положение им се струваше естествено да се крепят един друг, особено когато здравият разум им го диктуваше.

Пък и в края на краищата и двамата бяха от ангелски сой. Ако единият се отбиеше в Хъл за едно бързо изкушенийце, в реда на нещата си беше вторият да отскочи до другия край на града да си преживее кратък миг на стандартен божествен екстаз. Без друго работата щеше да стане и разумното отношение към нея осигуряваше на всеки повече свободно време, както и съкращаваше разходите.

Азирафел сегиз-тогиз имаше пристъпи на чувство за вина, но вековете общуване с човечеството му въздействаха по същия начин като на Кроули, само че в обратната посока.

Освен това на властите като че ли не им пукаше особено кой какво е свършил, стига някой да го е свършил.

В момента Азирафел стоеше заедно с Кроули край езерото с патиците в парка Сейнт Джеймс. Хранеха патиците.