Страница 9

— Но след като победим, животът ще е по-хубав! — възрази ангелът дрезгаво.

— Ама няма да е толкова интересен. Виж какво, знаеш, че съм прав. С арфа в ръце, ти ще се чувстваш толкова щастлив, колкото и аз — с вила.

— Знаеш, че ние на арфи не свирим.

— А ние вили не употребяваме. Изразих се фигуративно.

Те се втренчиха един в друг. Азирафел разпери пръстите си с елегантен маникюр.

— Моите хора ще са повече от радостни, ако стане, нали знаеш. В крайна сметка това е, разбираш ли. Великото последно изпитание. Пламтящи мечове, Четиримата конници, морета от кръв, цялата тая отегчителна история — той сви рамене.

— А после: край на играта, пуснете монета? — додаде Кроули.

— Понякога намирам методите ти на изразяване малко трудно достъпни.

— На мен моретата ми харесват така, както са си. Това не трябва да се случва. Не бива да подлагате всичко на унищожение само за да проверите дали сте се справили добре.

Азирафел пак сви рамене.

— Боя се, че това е то неизразимо великата мъдрост. — Ангелът потрепери и се уви в палтото си. Над града се трупаха сиви облаци.

— Да отидем някъде на топло, а? — предложи той.

— Иска ли питане? — откликна мрачно Кроули. Известно време вървяха в меланхолично мълчание.

— Не че не съм съгласен с теб — обади се ангелът, докато се тътреха през тревата. — Просто не ми е позволено да не се подчинявам. Знаеш го.

— И на мен — отвърна Кроули. Азирафел го погледна изкосо.

— О, хайде стига — възрази му той. — Демон си в края на краищата.

— Мда. Но моите хора подкрепят неподчинението само по принцип. И се отнасят много сурово към специфичното неподчинение.

— Като например неподчинението спрямо тях?

— Точно така. Направо ще се смаеш или може би не. Според тебе колко време ни остава? — Кроули махна към бентлито и вратите му се отключиха.

— Предсказанията са различни — отвърна Азирафел и се плъзна на предната седалка. — Със сигурност до края на века, макар че можем да очакваме определени феномени и преди това. Повечето пророци от миналото хилядолетие ги е било грижа по-скоро дали предсказанията им стават за скандиране, отколкото дали са точни.

Кроули посочи ключа за запалване. Той се завъртя.

— Какво?

— Нали знаеш — заобяснява услужливо ангелът. — „И знайно е, светът се свършва в тъдъм-тъдъм-тъдъм и първа.“ Или „… и втора“, или „… и трета“ — както дойде. За „… и шеста“ няма кой знае колко свестни рими, така че сигурно годината е добра за живеене.

— И що за феномени?

— Двуглави телета, небесни знамения, гъски, летящи на обратно, дъждове от риба. Такива работи. Присъствието на Антихриста влияе върху естествения ход на причинността.

— Хммм…

Кроули включи бентлито на скорост. После се сети за нещо. Щракна с пръсти.

Скобите на гумите изчезнаха.

— Хайде да обядваме — предложи той. — Дължа ти един обяд от… кога беше…?

— Париж, 1793-та — припомни му Азирафел.

— О, да. По време на терора. Той ваш ли беше или наш?

— Не беше ли ваш?

— Нещо не мога да си спомня. Но ресторанта си го биваше.

Докато минаваха покрай смаяния пътен полицай, бележникът му спонтанно се запали за най-голямо учудване на Кроули.