Страница 10

Макар че нито господин Билтън, нито господин Скагс го осъзнавали, изпратеният им ръкопис бил единствената пророческа творба в цялата човешка история, състояща се изцяло от съвсем правилни предсказания за следващите триста четирийсет и нещо години и точ в точ акуратни описания на събитията, чиято кулминация щяла да бъде Армагедон. Струвала си парите до най-малката подробност.

Тя била отпечатана от Билтън и Скагс през септември 1655 г. — тъкмо навреме за коледните покупки15 — и станала първата книга в Англия, пусната в продажба с намаление.

Но пак не се продала. Дори не и онова копие в мъничкото магазинче в Ланкашир с написаното до него на картонче „Местенъ авторъ“.

Авторката на книгата, някоя си Агнес Нътър, не била изненадана — но пък и тя, Агнес Нътър, не се изненадвала току-така.

Както и да е, тя не я била написала, за да се продава или заради печалбата от авторските права; дори не и за да се прочуе. Била я написала заради едничката безплатна бройка, полагаща се на автора.

Никой не знае какво се е случило с легионите непродадени бройки. Със сигурност нито една не се пази в музей или в частна колекция. Дори и Азирафел не притежаваше бройка, но при мисълта да докосне някоя от тях с изящната си наманикюрена длан му омекваха коленете.

Всъщност в целия свят беше останала една-единствена бройка от пророчествата на Агнес Нътър.

Намираше се на една лавица за книги на около шейсет и пет километра от мястото, където Кроули и Азирафел се наслаждаваха на превъзходен обяд и, метафорично казано, тъкмо беше започнала да тиктака.

А часът беше три. Антихристът пребиваваше на земята от петнайсет часа, а през три от тях един ангел и един демон здравата се наливаха.

Бяха седнали един срещу друг в задната стаичка на Азирафеловата занемарена книжарничка в Сохо.

Повечето книжарнички в Сохо си имат задни стаички, а повечето от тези задни стаички са пълни с редки или поне много скъпи книги. Но книгите на Азирафел нямаха илюстрации. Имаха стари кафяви корици и хрущящи страници. Сегиз-тогиз, като нямаше избор, продаваше по някоя.

Също така сегиз-тогиз сериозни мъже в тъмни костюми се отбиваха при него и му предлагаха много любезно: не би ли желал да продаде и самата книжарничка, за да бъде превърната в търговски пункт, по-подходящ за този квартал. Понякога му предлагаха пари в брой на големи пачки в банкноти от по петдесет лири. А понякога, докато разговаряха, други мъже с тъмни очила обикаляха магазинчето, клатеха глави и разправяха колко лесно пламвала хартията и как това неговото си било жив капан за пожари.

Азирафел кимаше, усмихваше се и казваше, че щял да си помисли. А после те си отиваха. И никога не се връщаха.

Като си ангел, не значи непременно, че си и глупак.

Масата помежду им беше цялата в бутилки.

— Работата е там — рече Кроули. — Работата е там. Работата е там — той се опита да докара Азирафел на фокус.

— Работата е там — повтори той и се опита да измисли каква е работата.

— Исках да кажа — лицето му светна — делфините. За тях ти говорех.

— Вид риби — рече Азирафел.

— Нененене — възрази Кроули и размаха пръст — Б’зайник е. Баш си е б’зайник. Разликата… — той нагази в блатото на разсъжденията си и се опита да се сети каква ли беше тая разлика. — Разликата е, че те…

— Се съвокупляват извън водата — пробва се Азирафел.

Кроули набърчи чело.

— Май не. П’чти съм ’б’ден, че не е т’ва. Нещо си там за малките. К’вото ще да е. — Той се стегна. — Работата е там. Работата е там. Мозъците им.

Той се протегна за бутилка.

— И какво мозъците им? — подсказа му ангелът.

— Големи мозъци. Там е работата, Колкото. Колкото. Колкото грамадански мозъци, да им се не видят и мозъците. Пък после и китовете. Мозък до мозъка, от мене да го знаеш. Т’ва, морето, направо бъка от мозъци.

— Кракен — додаде Азирафел, мрачно втренчен в чашата си.

Кроули му хвърли продължителния, съсредоточен поглед на човек, на чийто мисловен влак току-що са му запречили пътя с греда.

— Ъ?

— Такава една огромнейша гадина — поясни Азирафел. — Спи под ехтящите незнайни дълбини. Под цели камари огромни и неизброими полипол… полипо… абе, проклети грамадански водорасли, нали разбираш. Предполага се, че ще изплува на повърхността в самия край, щом морето кипне.

— Тъй ли?

— Факт.

— И к’во — облегна се назад Кроули. — Значи цялото море ври и кипи, делфините, горките, стават на чорба с морски водорасли и на никой не му дреме. Същото е и с горилите. Оп-па, ще си рекат те, небето цялото почервеня, звездите падат и се разбиват в земята — к’во ли слагат напоследък в бананите? А после…

— Те си правят гнезда — горилите, — знаеш ли? — обади се ангелът, посегна да си налее още едно и на третия опит успя да уцели чашата.

— Тцъ.

— Истина ти казвам, Бога ми. Гледал съм го на филм. Гнезда.

— Т’ва са птиците бе — поправи го Кроули.