Страница 12

— Какво пък, по дяволите — рече тя. — И без това имам нужда от малко почивка.

Това се случи в сряда.

В петък градът вече беше забранена зона.

Следващия вторник икономиката на Кумболаланд бе съсипана, двайсет хиляди души бяха загинали (включително барманът, застрелян от бунтовниците, щурмували барикадите на пазара), почти сто хиляди — ранени, всичките разнообразни оръжия на Скарлет до едно бяха изпълнили съответните си функции, а лешоядът бе умрял от мазна дегенерация.

Скарлет беше хванала последния влак и напускаше страната. Време беше да сменя занаята, усещаше го. Занимаваше се с оръжия от ужасно много време. Искаше промяна. Нещо с възможности. Идеята да стане журналистка доста й допадаше. Възможност. Тя си повя с шапката и кръстоса дългите си крака.

По-нататък във влака някакви се сбиха. Скарлет се усмихна. Хората вечно се биеха — за нея или покрай нея; много мило наистина.

Сейбъл имаше черна коса, спретната черна брадица и току-що бе решил да спретне корпорация.

Беше извел счетоводителката си да пийнат нещо.

— Как се справяме, Франи? — попита я той.

— Досега са продадени дванайсет милиона бройки. Можеш ли да повярваш?

Седяха на чашка в един ресторант на име „Върхът на шестиците“ на най-горния етаж на Пето авеню 666 в Ню Йорк. Това открай време се струваше леко забавно на Сейбъл. От прозорците на ресторанта се виждаше цял Ню Йорк; нощем цял Ню Йорк виждаше огромните три шестици, украсяващи и четирите стени на сградата. Разбира се, това си беше чисто и просто пореден номер. Почнеш ли да броиш, най-накрая все ще стигнеш и до него. Но няма как да не се усмихнеш.

Сейбъл и счетоводителката му тъкмо идваха от един малък, скъп и особено изискан ресторант в Гринич вилидж, чиято кухня беше изцяло nouvelle: шушулка зелен фасул, грахче и тънко резенче пилешки гърди, естетически аранжирани върху квадратна порцеланова чиния.

Сейбъл беше измислил nouvelle кухнята последния път, като ходи в Париж.

Счетоводителката омете мръвката със зеленчуци да има няма петдесет секунди и прекара остатъка от вечерята, втренчила ту в чинията, ту в приборите, а от време на време и в сътрапезниците им такъв поглед, като че се чудеше какви ли са на вкус. Всъщност така си и беше. На Сейбъл му беше страшно забавно.

Той си играеше с чашата си с минерална вода.

— Дванайсет милиона, а? Бива, бива.

— Страхотно е!

— Значи правим корпорация. Време е за големия удар, прав ли съм? В Калифорния, мисля. Искам фабрики, ресторанти — всичкото му там. Ще запазим и издателския клон, но е време да разнообразим. Нали така?

Франи кимна.

— Добре звучи, Сейбъл. Ще ни трябват…

Един скелет я прекъсна. Скелет в рокля от Диор, със загоряла кожа, опъната почти до пръсване върху деликатните черепни кости. Скелетът беше с дълга руса коса и идеално начервени устни: изглеждаше като персоната, която всички майки на света сочат, мърморейки: „Ето какво ще стане с тебе, ако не си ядеш зеленчуците.“ Приличаше на шикозен плакат „Помощ за гладуващите“.

Беше най-добрата манекенка в Ню Йорк. Държеше книга. Заговори:

— Ах, извинете, господин Сейбъл, надявам се, че не ви се натрапвам, но вашата книга, вашата книга промени живота ми. Чудех се дали бихте имали нещо против да ми дадете автограф? — тя умолително втренчи в него очи, хлътнали дълбоко във великолепно гримираните орбити.

Сейбъл кимна грациозно и пое книгата.

Не беше за учудване, че го позна, защото тъмносивите му очи гледаха втренчено от снимката на гланцираната корица. „Диета План С: слаби и красиви“ — така се казваше книгата; диетата на века!