Страница 13

Имаше и Още Един. Той беше на площада в Кумболаланд. Беше и в ресторантите. Беше в рибите, във въздуха, във варелите с химикал. Беше по пътищата, в къщите, в дворците и в колибите.

Никъде не беше непознат, от него нямаше отърване. Вършеше онова, което най-добре умееше, и беше онова, което вършеше.

Не се помайваше. Работеше.

Хариет Доулинг се върна вкъщи с бебето си, което по съвета на сестра Вяра Многословна — тя беше по-убедителна от сестра Мери — и с телефонното съгласие на мъжа си бе кръстила Маг.

Културното аташе се върна вкъщи след седмица и заяви, че детенцето било одрало кожата на неговия род. Освен това накара секретарката си да пусне обява в „Лейди“, че търсят бавачка.

Кроули беше гледал „Мери Попинс“ по телевизията една Коледа (всъщност задкулисно Кроули имаше пръст в голяма част от телевизията, макар неговата истинска гордост да беше, че е измислил телевизионните състезания). Позачуди се дали да не използва ураган — ефикасен и невероятно стилен начин да разкара опашката от бавачки, която неминуемо щеше да се образува или може би да се натрупа пред резиденцията на културното аташе в Риджънт парк.

Задоволи се с несанкционирана стачка в метрото и в уречения ден се появи само една бавачка.

Беше облечена в плетен костюм от туид и носеше дискретни перлени обеци. Нещо в нея може и да подсказваше „бавачка“, но го казваше полугласно, както говорят британските икономи в някои американски филми. Освен това въпросното нещо се прокашляше дискретно и мънкаше, че тя ще да е от онези бавачки, предлагащи неопределени, но странно откровено ясни услуги в определени списания.

Чакълът по пътеката хрущеше под обувките й с равни подметки, а край нея тихо ситнеше сиво куче, от чиито челюсти се стичаха белезникави лиги. Очите му бляскаха в алено; оглеждаше се лакомо насам-натам.

Тя стигна тежката дървена врата, усмихна се на себе си — кратък проблясък на задоволство — и позвъни на звънеца. „Дръннн!“ — издрънка той мрачно.

Вратата отвори иконом, дето се вика, от старата школа17.

— Аз съм Ащорет, бавачка — представи се тя. — А това — продължи тя, докато сивото й куче оглеждаше внимателно иконома и вероятно замисляше къде да зарови костите му — е Ровър.

Бавачката остави кучето в градината, мина интервюто с отличие и госпожа Доулинг я поведе да види новия си подопечен.

Ащорет се усмихна гадно.

— Какво сладко дете — рече тя. — Скоро и тротинетка ще поиска!

По случайно съвпадение същия следобед постъпи и още един нов член на персонала. Това беше градинарят, който се оказа невероятно добър в занаята си. Никой така и не разбра защо и как — той лопата като че не пипваше и пръста си не мърдаше да отърве градината от внезапно изпълнилите я птичи ята, които при първа възможност го накачулваха целия. Човекът просто си седеше на сенчица, а около него градините на резиденцията цъфтяха и процъфтяваха.

Когато порасна достатъчно и проходи, Маг често слизаше при него, а бавачката се занимаваше с каквото там се занимаваше през свободните си следобеди.

— Това тук е брат Плужек — разправяше му градинарят, — а таз мъничка гадинка тук е сестрица Гъгрица. Помни и не забравяй, Магенце, докато вървиш по друмищата и сокаците на великолепния и противен житейски път, да обичаш и почиташ всичко живо.

— Бавачката ми лече, че всичко живо биуо достойно да бъде само кал под клаката ми, господин Флансис — казваше му малкият Маг, докато галеше брат Плужек, а после съвестно си бършеше ръчичката о гащиризона си марка „Жабока Кърмит“.

— Не слушай таз жена — казваше му Франсис. — Мене слушай.

Нощем леля Ащорет пееше на Маг детски песнички:

Или:

— Блат Флансис гладиналя казва, че тлябвало безколистно да отлупвам с йюбов и доблодетел всичко живо — възразяваше Маг.

— Не го слушай този мъж, миличко — шепнеше бавачката, докато го завиваше в малкото му креватче. — Мене слушай.

И така си вървеше.

Уговорката сработваше идеално. Победа с нулев резултат. Леля Ащорет купи на детето тротинетка, но така и не успя да го убеди да я подкара вътре из къщата. Пък и него го беше страх от Ровър.