Страница 25

В стаята имаше известно количество пушки. Бавно, с треперене те се прицелиха в гърдите й, в гърба й, в главата й. Обкръжиха я напълно.

— Не мърдай! — гракна Педро.

Всички закимаха.

Рижата сви рамене. И пристъпи напред.

Всички пръсти натиснаха спусъците сякаш по своя собствена воля. Олово и миризма на кордит изпълниха въздуха. Чашата на Рижата се разби, както я държеше. Здравите огледала в стаята избухнаха в смъртоносни осколки. Част от тавана се срути.

А после всичко свърши.

Кармин Зуигибър се извърна и огледа труповете наоколо, сякаш нямаше ни най-малка представа как така са се появили там.

Облиза пръсналата по опакото на дланта й кръв — чужда — с ален, котешки език. После се усмихна.

И излезе от бара, а токчетата й тракаха по плочките като ударите на далечни чукове.

Двамата почиващи изпълзяха изпод масата и огледаха касапницата.

— Нямаше да стане така, ако бяхме заминали за Торемолинос, както обикновено — рече жално тя.

— Чужденци — въздъхна той. — Те просто не са като нас, Патриша.

— Значи решено. Следващата година заминаваме за Брайтън — заяви госпожа Трелпал, без изобщо да осъзнава важността на току-що случилото се.

То означаваше, че следваща година няма да има. Доста намаляваше шансовете да има и кой знае каква следваща седмица.

Четвъртък

В селото се беше появил нов човек.

Новите винаги бяха източник на интерес и размисъл за Ония24, но този път Пепър бе донесла впечатляваща новина.

— Нанесла се е в Джасмин котидж и е вещица — съобщи им тя. — Знам, защото госпожа Хендерсън й чисти и е казала на майка ми, че тя получава вестник за вещици. Освен това получава и цял куп обикновени вестници, но получава и този специалния, дето е за вещици.

— Баща ми казва, че вещиците не съществуват — заяви Уенслидейл, който имаше руса чуплива коса и гледаше сериозно на живота през чифт очила с дебели стъкла и черни рамки. Убеждението, че навремето е бил кръстен Джереми, беше широко разпространено, но никой никога не използваше това име — дори и родителите му, които го наричаха Малкия. Правеха го с подсъзнателната надежда, че току виж схване намека — Уенслидейл създаваше впечатление, че се е родил на духовна възраст четирийсет и седем години.

— Не виждам защо пък да няма — възрази Брайън, който имаше широко и весело лице под очевидно трайния слой мръсотия. — Не виждам защо пък вещиците да си нямат собствен вестник. Със статии за най-последните магии и тъй нататък. Баща ми получава „Въдичарска поща“, а се хващам на бас, че вещиците са повече от въдичарите.

— Казва се „Психоновини“ — намеси се Пепър.

— Това не е за вещици — обади се Уенслидейл. — Леля ми го получава. То е за извиване на лъжици и врачуване и за хора, дето си мислят, че в някой друг живот са били кралица Елизабет Първа. Всъщност вещици вече няма. Хората, като измислили лекарствата и прочие, им казали, че вече нямат нужда от тях, и почнали да ги горят.

— Може да има снимки на жаби и тям подобни — размишляваше Брайън, на когото никак не му се щеше добрата идея да отиде нахалост. — И… и полеви изпитания на метли. И котешка рубрика.

— Във всеки случай може пък леля ти да е и вещица — рече Пепър. — Тайно. Може през целия ден да ти е леля, а нощем да си вещерства на поразия.

— Не и моята леля — рече мрачно Уенслидейл.

— И рецепти — продължаваше Брайън. — Нови приложения на жабешките остатъци.