Страница 44

— Абе за нас не знам — обади се Пепър. — За нас де да знам, щото то, като избухнат всичките тия бомби, ще гръмнем и ние — до един. Като майка на неродени поколения, аз съм против.

Погледнаха я любопитно. Тя вдигна рамене.

— А после гигантски мравки ще завладеят света — предположи нервно Уенслидейл. — Гледах един филм. Или пък се разкарваш с рязана пушка и всички имат такива коли с, нали се сещате, ножове и картечници, дето стърчат от тях…

— Не бих позволил никакви гигантски мравки и тям подобни — отсече Адам с ужасно оживление. — А на вас нищо няма да ви стане. Аз ще се погрижа за това. Ще е страшна работа — това де, целият свят да си е само за нас. Не е ли така? Можем да си го поделим. Можем да си играем на страхотни игри. Можем да си играем на война с истински армии и въобще.

— Но нали няма да има никакви хора — възрази Пепър.

— О, мога да ни направя хора — заяви безгрижно Адам.

— Във всеки случай такива, дето стават за войска. Всеки от нас може да притежава четвърт от света. Например ти — посочи той Пепър, която се сви, сякаш пръстът на Адам беше нажежен до бяло ръжен — можеш да вземеш Русия, щото тя е червена, а пък ти имаш червена коса, нали така? Уенсли пък може да вземе Америка, а пък Брайън — той може да вземе, да вземе Африка и Европа, а пък…, а пък…

Дори и в състоянието на все по-силен ужас, в което бяха изпаднали Ония се замислиха сериозно над това.

— Х-х-хммм… — заекна Пепър, щом усилващият се вятър заплющя във фланелката й. — Н-н-не виждам що за Уенсли да е Америка, пък за м-м-мене само ня-ня-някаква си Русия. Русия е голяма скука.

— Можеш да вземеш и Китай, Япония и Индия — додаде Адам.

— Това значи, че на мене ми се пада само Африка и една камара скучни държавици — опъна се Брайън, готов за преговори дори на ръба на катастрофата. — Нямам нищо против Австралия — додаде той.

Пепър го сръчка и заклати настоятелно глава.

— Австралия ще е за Кучето — очите на Адам горяха с огъня на сътворението. — Щото на него му трябва много пространство да тича из него. Пък и е пълно със зайци и кенгура, да си ги гони и…

Облаците се разпълзяха напред и встрани като мастило, излято в купа прозрачна вода — пълзяха по небето по-бързо от вятъра.

— Ама то няма да има никакви зай… — изпищя Уенслидейл.

Адам не слушаше — поне не се вслушваше в никакви гласове, идващи извън собствената му глава.

— Всичко тук е твърде голяма бъркотия — рече той. — Трябва да започнем отначало. Така ще е най-добре. Ще направим услуга на Земята, като се замислите. Направо се нервирам, като гледам как тия дърти откачалки оплескват всичко…

— Памет, разбираш ли — обясни Анатема. — Тя работи и напред, и назад. Искам да кажа родовата памет. Нют я изгледа учтиво, но объркано.

— Онова, което се опитвам да кажа — търпеливо заобяснява тя, — е, че Агнес не е виждала бъдещето. Това е просто метафора. Тя си го е спомняла. Не много добре, разбира се, а докато се прецеди през собствените й разбирания, често и доста се е омотавало. Според нас е най-добра в припомнянето на неща, които ще се случат на потомците й.

— Но ако ходиш някъде и правиш нещо само защото тя го е писала, а онова, което е писала, е нейният спомен за местата, където ще отидеш, и нещата, които ще направиш — рече Нют, — то…

— Знам. Но съществуват… ъ — ъ… известни доказателства, че точно така става — отвърна Анатема.

Погледнаха картата, разгъната помежду им. До тях радиото мърмореше. Нют твърде ясно съзнаваше, че до него седи жена. „Бъди професионалист — заповяда си той. — Ти си войник, нали? Е, на практика. Тогава се дръж като войник.“ Замисли се усърдно за част от секундата. „Е, тогава се дръж по най-добрия начин за един уважаван войник.“ Принуди се да насочи вниманието си обратно към непосредствения проблем.