Страница 45

Нют все още беше достатъчно с всичкия си, за да си преведе това както трябва. Когато повечето хора кажат:

„Нали разбираш, аз съм екстрасенс“, те имат предвид „имам твърде будно, но не и оригинално въображение/лакирам ноктите си в черно/приказвам на папагалчето си“; когато го казваше Анатема, то звучеше така, сякаш си признаваше за някаква наследствена болест, от която би предпочела да не беше засегната.

— Армагедон се мести? — удиви се Нют.

— Различни пророчества твърдят, че първо трябва да дойде Антихристът — обясни Анатема. — Агнес твърди, че е той. Не мога да го видя…

— Или пък тя — обади се Нют.

— Какво?

— Може да е и „тя“ — обясни Нют. — В двайсти век живеем в края на краищата. Равенство във възможностите.

— Според мен ти не го приемаш съвсем на сериозно — скастри го тя. — Както и да е, тук няма никакво зло. Тъкмо това не разбирам. Има само любов.

— Моля? — възкликна Нют.

Тя го погледна безпомощно.

— Трудно е за обясняване — призна си тя. — Нещо или някой обича това място. Обича всеки сантиметър от него толкова силно, че тази обич закриля и предпазва мястото. Дълбока, огромна, пламенна любов. Как може тук да започне нещо лошо? Как може краят на света да започне от подобно място? Този град е от онези, в които ти се иска да израснат децата ти. Той е рай за хлапетата — тя се усмихна едва-едва. — Трябва да видиш местните хлапета. Нереални са! Направо като излезли от „Само за момчета“! Изранени колена и „страшна работа!“, и стъкълца, и…

Почти го напипа. Усещаше формата на мисълта, догонваше я.

— Какво е това място? — попита Нют.

— Какво?! — изпищя Анатема. Влакът на мислите й беше дерайлирал.

Пръстът на Нют почука по картата.

— Тука пише „изоставен аеродрум“. Ето тук, погледни, на запад от самия Тадфийлд…

Анатема изсумтя.

— Изоставен?! Хич не вярвай. Навремето е бил военна база на изтребителите. А някъде от десет години е въздушна база „Горен Тадфийлд“. И още преди да си ме попитал, отговорът е „не“. Мразя абсолютно всичко в това гадно място, но полковникът е къде-къде по-нормален от тебе. Жена му се занимава с йога, за Бога.

А сега. Та какво беше казала преди малко? Тукашните хлапета…

Усети как мисловните й крака се подхлъзват и тупна по гръб право в една по-лична мисъл, която я причакваше на пусия. Всъщност на Нют си му нямаше нищо. А хубавото на това да прекараш остатъка от живота си с него беше, че няма да се мотае край тебе достатъчно дълго, че да почне да ти лази по нервите.

Радиото говореше за южноамерикански дъждовни гори. Новопоникнали. То заликува.

Ледени куршуми разкъсваха листата край Ония, докато Адам ги водеше надолу в кариерата.

Кучето се промъкваше редом с тях, подвило опашка между краката си, и скимтеше.

„Така не бива — мислеше си то. — Тъкмо почвах да им хващам цаката на плъховете. Тъкмо когато почти успях да дам да разбере на оная гадна немска овчарка от отсрещния двор. А сега Той ще сложи край на всичко и хайде пак ония горящите очи и гонене на заблудени души. Че то има ли смисъл? Те нито се съпротивляват, нито имат някакъв вкус…“