Страница 67

Не. Зад волана на кола, която…

Не. Гореше…

С все по-влошаващо се настроение Р. П. Тайлър се затътрузи по последната отсечка от пътя към селото.

— Хей! — извика Р. П. Тайлър. — Йънг!

Господин Йънг беше в градината отпред и пушеше лула в шезлонга си.

Това беше доста по-свързано с факта, че наскоро Дирдри беше открила заплахата от пасивното пушене и беше забранила да се пуши вкъщи, отколкото той би си признал пред съседите. И това никак не му подобряваше настроението. Нито пък това, че господин Тайлър го нарече „Йънг“.

— Да?

— Твоичкият Адам.

Господин Йънг въздъхна.

— Сега пък какво е направил?

— Знаеш ли го къде е?

Господин Йънг погледна часовника си.

— Предполагам, че се готви да си ляга.

Тайлър се ухили — с изопнати устни, тържествуващо.

— Съмнявам се. Видях го с неговите дяволчета и с оня отвратителен мелез преди няма и половин час да отпрашва с колело към базата.

Господин Йънг пафна с лулата.

— Знаете колко са строги там — рече господин Тайлър, в случай че господин Йънг не е схванал.

— Знаете го синчето ви как налита да натиска копчета и тям подобни — додаде той.

Господин Йънг извади лулата от устата си и внимателно огледа чибука.

— Хммм — рече той. — Разбрах — рече той. — Така — рече той. И се прибра.

Точно в същия миг четири мотора спряха със свистене на стотина метра от главния вход. Ездачите им изключиха двигателите и вдигнаха стъклата на каските си. Е, поне трима от тях ги вдигнаха.

— Доста се надявах, че ще нахлуем през бариерата — рече Война мечтателно.

— Само щяхме да предизвикаме неприятности — рече Глад.

— Чудесно.

— Искам да кажа, неприятности за нас. Електрическите и телефонните кабели трябва да са прекъснати, но са длъжни да имат генератори, а радио няма как да нямат. Ако някой почне да докладва, че терористи са нападнали базата, хората ще вземат да действат логично и целият План ще се провали.

— Хъ.

ВЛИЗАМЕ, СВЪРШВАМЕ РАБОТАТА, ИЗЛИЗАМЕ, ОСТАВЯМЕ ЧОВЕШКАТА ПРИРОДА ДА СЕ РАЗГРЪЩА — заяви Смърт.

— Не си го представях така, братлета — рече Война. — Не съм чакала хиляда години само за да си поиграя с някакви си жички. Не е драматично, така да се каже. Албрехт Дюрер не си е губил времето да дялка Четиримата Копченатискачи на Апокалипсиса, това със сигурност го знам.

— Мислех си, че ще ехтят тръби — обади се Замърсяване.

— Погледнете го така — намеси се Глад, — това е просто основната работа. После ще препускаме. Както си трябва. На крилете на бурята и прочие. Трябва да проявите гъвкавост.

— Не трябваше ли да се срещнем с… някого? — попита Война.

Не последва ни звук освен металическия шум на изстиващите мотори.

После Замърсяване произнесе бавно:

— Знаете ли, и аз не мога да твърдя, че съм си го представял така. Мислех си, че ще е… ами някой голям град. Или голяма страна. Ню Йорк може би. Или Москва. Или самият Армагедон.

Отново се умълчаха.

После Война се обади:

— Ама всъщност къде се намира Армагедон?

— Как се сети да питаш — рече Глад. — Все смятах да проверя.

— Има един Армагедон в щата Пенсилвания — обясни Замърсяване. — Или май беше в Масачузетс — абе някъде там. С много типове с големи бради и яко черни шапки.

— Тц — обади се Глад. — Според мен е някъде в Израел.

МАУНТ КАРМЕЛ.

— Аз пък си мислех, че там отглеждат авокадо.