Страница 68

Анатема се изправи целеустремено и приглади омачканата си пола.

— Не се тревожи — рече му тя. — Не е заради нас. Там вътре става нещо.

Тя се усмихна, щом забеляза пребледнялата му физиономия.

— Хайде — подкани го тя. — Това тук не ти е „Окей Корал“69.

— Не е. Едно на ръка, че пушките им са били по-добри — отвърна Нют.

Тя му помогна да се изправи.

— Карай да върви — рече тя. — Сигурна съм, че ще измислиш нещо.

Неизбежно е приносът на четиримата да не бъде еднакъв, мислеше си Война. Беше изненадана от естествената си склонност към модерните оръжейни системи, къде-къде по-ефикасни от парченцата остър метал, а, разбира се, Замърсяване се изсмя на абсолютно обезопасените и оборудвани със специални системи за контрол уреди. Дори и Глад поне имаше понятие що е това компютър. Докато… е, той не се занимаваше с кой знае какво, освен дето се мотаеше насам-натам, макар че го правеше определено със стил. На Война й беше минавало през ум, че един ден може да дойде краят на Войната, краят на Глада, възможно беше да дойде дори и краят на Замърсяването, и може би тъкмо затова никога не бяха имали четвъртия, най-великия конник за, както бихте могли да се изразите, наше момче. Беше все едно да си имате данъчен инспектор във футболния отбор. Страхотно е, дето той е на ваша страна, разбира се, но не е от хората, с които после ще ви се иска да пийнете и да си побъбрите в бара. С тях не можете да се отпуснете стопроцентово.

Двама войници притичаха през него, докато той надничаше над кльощавото рамо на Замърсяване.

КАКВИ СА ТИЯ НЕЩА, ДЕТО БЛЕЩУКАТ? — попита той с тон на човек, който знае, че няма да разбере отговора, но иска да се вижда, че проявява интерес.

— Седемсегментови дисплеи с течни кристали — обясни хлапакът. Той положи нежно ръце върху банката с релета, които се стопиха, щом ги докосна, а после въведе откос от самокопиращи се вируси, които се пръснаха из електронния етер.

— Съвсем спокойно можех да мина и без тия проклети аларми — измърмори Глад.

Смърт щракна разсеяно с пръсти. Дузина клаксони изгъргориха и утихнаха.

— Не знам, на мене доста ми харесваха — обади се Замърсяване.

Война бръкна в друг метален шкаф. Не беше очаквала нещата да се развият така, трябваше да признае, но когато прокарваше пръсти по електрониката, а понякога и през нея, я обземаше познато усещане. Беше ехото на онова, което чувстваш, стиснал меч в ръката си, и усети тръпката на очакването при мисълта, че този меч обхваща целия свят, както и известна част от небето над него. Той я обичаше.

Огнен меч.

Човечеството така и не беше успяло да се научи, че мечовете са опасни, ако ги оставиш да се въргалят наоколо, макар че се беше напънало, колкото му беше по силиците, да се погрижи рискът меч с подобни размери да се задейства по случайност да е малък. Ех че ободряваща мисъл. Хубаво беше да си мислиш, че човечеството прави разлика между това да си гръмне планетата случайно или нарочно.

Замърсяване бръкна в следващата кутия със скъпа електроника.

Стражът, който пазеше дупката в оградата, изглеждаше озадачен. Усещаше, че в базата са настъпили вълнения, ала радиостанцията му като че не хващаше нищо освен статично пращене, а картата пред него отново и отново привличаше погледа му.

Беше виждал много карти за самоличност, откакто служеше — военни, на ЦРУ, на ФБР, че даже и на КГБ, — и тъй като беше млад войник, тепърва му предстоеше да проумее, че колкото по-незначителна е една организация, толкова по-внушителни са картите й за членство.

Тази беше адски внушителна. Прочете я пак, като мърдаше устни — от „Лорд-протектор на данъците и таксите на Британската общност“ през онова за реквизирането на всички подпалки, въжета и запалителни масла, та чак до подписа на първия Лорд-адютант на Армията за издирване на вещици, Хвалете-го-вси-вие-творения-Господни-и-Бягайте-от-разврата Смит. Нют прикриваше с палец онова за Деветте пенса на вещица и се мъчеше да прилича на Джеймс Бонд.

Най-накрая будният ум на постовия откри дума, която реши, че му е позната.

— Какво е това тук — рече той подозрително, — дето пише, че трябвало да ви даваме чепове?

— О, трябват ни — отвърна Нют. — Горим ги.

— К’во?!