Страница 69

Той размаха ръка пред лицето си да отпъди дима, примигна и после превърна жеста в приятелско махване с ръка.

— Здрасти — рече той. — Как е? Светът още ли не е свършил?

— Той не ни пуска вътре, Кроули — отвърна мадам Трейси.

— Азирафел? Ти ли си? Каква хубава рокля — рече неуверено Кроули. Не се чувстваше особено добре. През последните петдесет километра от пътя се напъваше да си представя, че един тон горящи железа, гума и кожа всъщност е напълно функциониращ автомобил, а бентлито оказваше яростна съпротива. Трудното беше да поддържаш цялото това нещо в движение, след като универсалните за всички сезони гуми изгоряха. Останките от колата изведнъж се стовариха върху измъчените джанти веднага щом престана да си представя, че има гуми.

Той потупа по металната повърхност, толкова нажежена, че яйца да пържиш на нея.

— Такова нещо никоя от ония модерните коли нямаше да издържи — рече той нежно.

Вторачиха се в него.

Разнесе се кратко електронно „щрак“.

Портата се вдигаше. Обшивката на електромотора нададе механичен стон, а после се предаде пред лицето на неустоимата сила, която движеше бариерата.

— Хей! — викна сержант Дайзенбъргър. — Кой от вас го направи, дебили такива?

Фст. Фст. Фст. Фст. И малко кутре, чиито лапи се виждаха като размазано петно.

Те се вторачиха в четирите яростно натиснали педалите фигури, които минаха под бариерата и потънаха в лагера.

Сержантът се поосвести.

— Хей — рече той, но този път много по-немощно, — някое от тия деца нямаше ли в кошницата отпред извънземно с лице като дружелюбно настроено лайно?

— Според мен не — отвърна Кроули.

— Значи — продължи сержант Дайзенбъргър — наистина ще си имат неприятности. — Той вдигна пушка. Стига вече се е подпичквал; не спираше да мисли за сапуна. — Както и вие — додаде той.

— Придуприждавам тъ… — подзе Шадуел.

— Това твърде много се проточи — обади се Азирафел. — Я вземи ти се оправи, Кроули, приятелю мой свиден.

— Хммм? — рече Кроули.

— Нали аз съм добричкият — обясни Азирафел. — Не можеш да очакваш от мен да… ох, мамка му. Опитваш се да направиш каквото трябва и докъде те докарва това? — и щракна с пръсти.

Нещо рече „пук!“ като старомодна фотосветкавица и сержант Томас А. Дайзенбъргър изчезна.

— Ъ-ъ… — обади се Азирафел.

— Видяхте ли? — възкликна Шадуел, който не беше съвсем схванал цаката на раздвоената личност на мадам Трейси. — Нищо работа. Дръжте са за мени и всичко шъй наред.

— Браво — рече Кроули. — Не съм и подозирал, че това го има в тебе.

— Не — отвърна Азирафел. — Всъщност и аз не го подозирах. Силно се надявам, че не съм го изпратил на някое ужасно място.

— По-добре ще е веднага да почваш да свикваш — посъветва го Кроули. — Ти просто ги изпращаш. Най-добре е да не се тревожиш къде отиват. — Изглеждаше очарован. — Няма ли да ме представиш на новото си тяло?

— А? Да. Да, разбира се. Мадам Трейси, това е Кроули. Кроули, мадам Трейси. Ах, очарована съм.

— Давайте да влизаме вътре — подкани ги Кроули. Погледна тъжно останките на бентлито, а после изведнъж лицето му просветна. Един джип настъпваше право към портала и като че беше претъпкан с хора, които се гласяха да крещят въпроси и да стрелят с пушки, без много да ги засяга точно в каква последователност.

Той живна. Това вече по влизаше в, както бихте могли да го наречете, неговата компетенция.

Извади ръце от джобовете, вдигна ги като същински Брус Лий, а после се усмихна като същински Лий ван Клийф.

— Оп-па — възкликна той, — ето го и транспорта.