Страница 70

Смърт се изправи. Като че се ослушваше напрегнато. Всеки можеше да се досети за какво се ослушва.

— ТОЙ Е ТУК.

Останалите трима вдигнаха очи. Нещо в стойката им едва доловимо се промени. В мига преди Смърт да заговори, те, онова в тях, което не ходеше и не приказваше като човек, обвиваше целия свят. Сега се бяха завърнали.

Повече или по-малко.

В тях имаше нещо странно. Сякаш вместо в костюми не по мярка сега вече бяха облечени в тела не по мярка. Глад изглеждаше така, сякаш лекичко не е на станция, и затова доминиращият досега сигнал — приятен, пробивен, преуспял бизнесмен — започваше да заглъхва под древното, ужасно пращене на първичната му същност. Кожата на Война лъщеше от пот. Кожата на Замърсяване просто си лъщеше.

— За всичко… сме се погрижили — обади се Война. Говореше с усилие. — Всичко… ще върви по реда си.

— Не са само ядрените взривове — поде Замърсяване. — А и химикалите. Хиляди галони вещества в… в малки резервоари навсякъде по света. Прекрасни течности… с по осемнайсет срички в имената. А и… добрите стари опори. Каквото щете си казвайте. Плутоният може да ви съсипва хиляди години, но Арсеникът е вечен.

— А после… зимата — додаде Глад. — Обичам зимата. Има нещо… чисто в зимата.

— Пилците… се връщат в кокошарника — промълви Война.

— Край с пилците — отсече Глад.

Само Смърт не се бе изменил. Някои неща са неизменни.

Четиримата напуснаха сградата. Биеше на очи, че Замърсяване, макар и все още да вървеше по земята, създаваше впечатлението, че се изпарява, което Анатема и Нютон Пълсифър забелязаха.

Беше първата сграда, на която се натъкнаха. Вътре им се струваше много по-безопасно, отколкото отвън, където май цареше шаш и паника. Анатема бутна вратата, цялата в табели, които те убеждаваха, че направиш ли това, те грози смъртна опасност. Щом я докосна, вратата се отвори. А след като влязоха, се затръшна и се заключи.

Нямаха много време да го обсъждат, след като Четиримата вече бяха вътре.

— Какви бяха тия? — попита Нют. — Някакви терористи?

— В един много прав и акуратен смисъл — отвърна Анатема — според мен ти си прав.

— Какво означават всички тия дивотии, дето ги издрънкаха?

— Според мен най-вероятно краят на света — поясни Анатема. — Забеляза ли аурите им?

— Не мисля — отвърна Нют.

— Хич не бяха хубави.

— О.

— Всъщност имаха отрицателна аура.

— О.

— Като черни дупки.

— Това е лошо, нали така?

— Да.

Анатема огледа редиците метални шкафчета. Този път, само този, защото не беше наужким, а наистина, машините, дето щяха да докарат края на света или поне на онази негова част, която обхващаше пластовете от два метра под земята, та чак до озоновия слой, не действаха по обичайния сценарий. Нямаше огромни червени туби с проблясващи по тях лампички. Нямаше намотки, които сякаш ти казват „клъцни ме“. Нямаше подозрително грамадни многобройни монитори, които броят обратно до нула и можеха да бъдат превключени за секунди. Вместо това металните шкафове изглеждаха солидни, тежки и много устойчиви на героизъм в последната минута.

— Какво върви по реда си? — запита се Анатема. — Те са направили нещо, нали?