Страница 71

— Ти… ни… водиш — произнесе Глад.

И Адам се разколеба. Един глас в него продължаваше да крещи, че е вярно, че светът е негов и че трябва просто да се обърне и да ги поведе по слисаната планета. Те бяха неговите хора.

Горе, ред по ред, небесните пълчища очакваха Думата.

( — Ни мой да искаш от мени да гу зъстрелям! Чи той и едно ’лапи!

— Ъ-ъ — отвърна Азирафел. — Ъ-ъ. Мда. Може би ще е най-добре да поизчакаме, какво ще кажеш?

— Докато порасне, така ли? — подметна Кроули.)

Кучето заръмжа.

Адам погледна Ония. Те също бяха неговите хора. Просто трябва да решиш кои са ти истинските приятели.

Той се обърна отново към Четиримата.

— Хванете ги — изкомандва тихо.

Вече не провлачваше и не замазваше думите. В гласа му се долавяха странни тонове. Никое човешко същество не можеше да не се подчини на такъв глас.

Война се изсмя и погледна очаквателно Ония.

— Момченца — процеди тя, — които си играят с твоите играчки. Помисли си какви играчки само мога да ти предложа аз… какви игри. Мога да ви накарам да се влюбите в мен, момченца. Малки момченца с малки пушчици.

Тя отново се изсмя, но картечният екот заглъхна веднага щом Пепър пристъпи напред и вдигна разтреперана ръка.

Мечът не беше кой знае какъв, но по-добър комай не можеше да се направи от две летви и канап. Война се вторачи в него.

— Разбрах — рече тя; — Малко е тъпо, а? Тя извади своя меч и го издигна със звук, все едно някой прокарваше пръст по гърлото на винена чаша. Щом остриетата се сблъскаха, просветна мълния. Смърт се втренчи в очите на Адам. Нещо издрънча жалко.

— Не го пипайте! — кресна Адам, без да помръдне глава.

Ония се вторачиха в меча. Той се олюля и замря на бетонената пътека.

— Момченца — измърмори отвратено Пепър. Рано или късно всеки трябва да решава от коя банда е.

— Ама, ама такова… — заекна Брайън. — Тая като че мечът, такова, я всмука…

Въздухът между Адам и Смърт започна да трепери като мараня.

Уенслидейл вдигна глава и погледна Глад в хлътналите очи. Протегна напред нещо, което с малко въображение би могло да мине за везни, направени от канап и клонки. После го завъртя над главата си.

Глад протегна ръка да се защити.

Пак блесна мълния, а после — дрънчене на сребърни везни, ударили земята.

— Не… ги… пипайте — нареди Адам.

Замърсяване вече беше побягнал или поне беше започнал да се оттича бързо, но Брайън смъкна от главата си изплетения от стръкове трева венец и го метна по него. Инак венецът не би отхвърчал така, но някаква сила го изтръгна от ръцете му и той изсвистя като диск.

Този път експлозията беше червен пламък сред талази черен дим и вонеше на бензин.

С кънтящ тенекиен звън една почерняла сребърна корона се изтърколи от пушека и се затъркаля, дрънчейки като монетка.

Поне нямаше нужда да ги предупреждава да не я пипат. Блестеше така, както металът не бива да блести.

— Къде отиват? — попита Уенсли.

— КЪДЕТО ИМ Е МЯСТОТО — отвърна Смърт, без да позволява на погледа на Адам да се откъсне. — ТАМ, КЪДЕТО ВИНАГИ СА БИЛИ. ОБРАТНО В ЧОВЕШКИЯ УМ.

Той се ухили на Адам.

Чу се звук от раздираща се тъкан. Расото на Смърт се разцепи и крилете му се разгънаха. Криле на ангел. Но без пера. Бяха нощни криле — криле, изрязани през материята на сътворението от мрака отдолу, сред които блещукаха няколко далечни светлинки — светлинки, които можеха да са звезди, но можеха да са и нещо съвсем друго.

— НО АЗ — продължи той, — АЗ НЕ СЪМ КАТО ТЯХ. АЗ СЪМ АЗРАИЛ, СЪЗДАДЕН ДА БЪДА СЯНКА НА СЪТВОРЕНИЕТО. МЕН НЕ МОЖЕШ ДА УНИЩОЖИШ. ТОВА БИ УНИЩОЖИЛО СВЕТА.

Нажежените им погледи изстинаха. Адам се почеса по носа.

— Ох бе, де да знам — рече той. — Може пък да има начин — и също се ухили.

— Както и да е, поне сега ще престане — продължи той.