Страница 74

— Хммм?

— Защото накъдето и да тръгна, задържам движението — смънка той нещастно.

Кроули изгледа мрачно контролното табло на джипа.

— Съжалявам за колата — обясняваше Азирафел. — Знам колко много ти харесваше. Може би ако се съсредоточиш, ама наистина здравата…

— Няма да е същото — пресече го Кроули.

— Сигурно няма.

— Съвсем новичка я взех навремето, знаеш ли. Не беше кола, а по-скоро нещо като ръкавица, която обгръща цялото тяло.

Той подуши из въздуха.

— Какво гори?

Повя ветрец, вдигна прах и пак го слегна. Въздухът се нагорещи, натежа и хората залепнаха в него като мухи в сироп.

Той извърна глава и съзря ужасената физиономия на Азирафел.

— Ама то свърши — възкликна той. — Не може да стане сега! Онова… онова нещо, точният момент или каквото ще да е там отмина! Свърши!

Земята се разтресе. Шумът беше като от влак в метро, който обаче не минава под земята. Повече приличаше на влак, излизащ на повърхността.

Кроули защрака със скоростния лост като побъркан.

— Не е Велзевул! — крясъкът му надвика вятъра. — Това е Той! Неговият баща! Това не е Армагедон — лично е! Пали бе, кола с кола проклета!

Земята под Нют и Анатема се разшава и ги запрати върху танцуващия бетон. Измежду пукнатините бликна жълт дим.

— Като вулкан е! — изкрещя Нют. — Какво е това?

— Каквото и да е, бая се е ядосало — забеляза Анатема. Кроули сипеше псувни в джипа. Азирафел положи ръка на рамото му.

— Тук има човеци — рече той.

— Да — сопна му се Кроули. — И аз съм тук.

— Искам да кажа, че не бива да позволяваме това да им се случва.

— Абе кво… — подхвана Кроули и млъкна.

— Искам да кажа, като се позамислиш, и без това достатъчно бели сме им навлекли. И ти, и аз. За всичките тия години. С едно, с друго.

— Само си вършехме работата — смънка Кроули.

— Е, и? Мнозина в историята просто са си вършили работата и виж какви бели са направили.

— Да не ми предлагаш случайно да се опитаме да Го спрем?!

— Имаш ли нещо да губиш?

Кроули понечи да възрази и осъзна, че нямаше какво да губи. Нямаше какво да загуби освен онова, което вече беше загубил. Не можеха да му сторят нищо по-лошо от онова, което така или иначе щяха да му сторят. Най-накрая се почувства свободен.

Бръкна под седалката и напипа един крик. Ако това не свършеше работа, значи нищо не можеше да я свърши. Всъщност много по-ужасно би било да излезеш насреща на Сатаната с нещо, дето по мяза на прилично оръжие. Тогава вероятно би хранил някаква надеждица, което щеше да влоши положението.

Азирафел вдигна меча, изтърван от Война, и замислено го претегли на ръка.

— Леле-мале, колко години минаха, откакто съм държал такова нещо!

— Към шест хиляди — обади се Кроули.

— Ей Богу, толкова — възкликна ангелът. — Ех, какви времена бяха, грешка няма. Доброто старо време.

— Абе не беше — подметна Кроули.

Грохотът се усилваше.

— По онова време хората знаеха кое е правилно, кое е грешно — продължаваше мечтателно Азирафел.

— Ами да. Я си помисли.

— А-ха. Мда. Много сме им се бъркали, така ли?

— Да.

Азирафел вдигна меча. Чу се „Ууумпф!“ и той изведнъж пламна като магнезиева пръчка.

— Веднъж като го научиш, не се забравя — заяви той. Усмихна се на Кроули.

— Просто искам да ти кажа — подзе той, — в случай че не успеем да се измъкнем, че… винаги съм знаел, че нейде дълбоко в тебе се таи искрица доброта.