Страница 75

— Сега пък каква я е свършил? — въздъхна той, без действително да очаква да му отговорят.

— Ама къде се дяна туй момченце? Адам! Връщай се тука веднага!

Адам рядко слушаше татко си.

Сержант Томас А. Дайзенбъргър отвори очи. Единственото, което му се виждаше странно в обстановката, беше доколко позната му е тя. На стената висеше снимката му от гимназията. Малкото знаменце на звезди и райета стърчеше в чашата до четката му за зъби. Дори и мъничкото му плюшено меченце беше там, както винаги облечено в мъничката си униформичка. Лъчите на ранното следобедно слънце нахлуваха през прозореца на спалнята му.

Миришеше му на ябълков пай. Това беше едно от онези неща, които най-много му липсваха в съботните вечери далеч от дома.

Слезе на долния етаж.

Майка му се суетеше край печката и тъкмо изваждаше грамадански ябълков пай от фурната да поизстине.

— Здрасти, Томи — поздрави го тя. — Аз пък си мислех, че си в Англия.

— Да, мамо. Принципно съм в Англия, мамо, и защитавам демокрацията, тъй вярно, мамо, сър! — отвърна сержант Томас А. Дайзенбъргър.

— Много хубаво, синчето ми — похвали го майка му. — Татко ти е на Голямата нива с Честър и Тед. Много ще се зарадват да те видят.

Сержант Томас А. Дайзенбъргър кимна.

Той свали армейската си каска и армейското си яке и запретна армейските си ръкави. За миг доби по-замислен вид откогато и да било през живота си. Част от мислите му кръжаха около ябълковия пай.

— Мамо, ако някоя човекоединица осъществи свръзка с цел телефоническа комуникация със сержант Томас А. Дайзенбъргър, мамо, сър, то съответният индивид да бъде…

— Моля, Томи?

Том Дайзенбъргър окачи пушката си на стената над очуканата си бащина двуцевка.

— Казах, мамо, ако някой ме търси, аз съм на Голямата нива с тате, Честър и Тед.

Микробусът се приближи бавно към портала на въздушната база. Спря. Постовият, застъпил нощна смяна, погледна през прозореца, провери документите на шофьора и му махна да влиза.

Микробусът залъкатуши по бетона.

Паркира на площадката пред празното летище. Там двама мъже седяха и си пийваха винце от една бутилка. Единият беше с тъмни очила. Изненадващо, но никой не им обръщаше и грам внимание.

— Да не искаш да ми кажеш — рече Кроули, — че Той открай време го е намислил да стане така? От самото начало?

Азирафел съвестно избърса гърлото на шишето и му го подаде.

— Може и така да е — отвърна той. — Може. Предполагам, че винаги можем да Го питаме.

— Като оставим настрани факта, че с него, тъй да се каже, никога не сме си имали приказката — продължи замислено Кроули, — доколкото си спомням, Той не е точно от хората, които ти отговарят просто и ясно. Всъщност, ами всъщност Той изобщо никога не ти отговаряше. Само ще ти се усмихне, все едно знае нещо, дето ти не го знаеш.

— И, разбира се, то си е точно така — додаде ангелът. — Инак какъв е смисълът?

Настана мълчание и двете същества се втренчиха замислено в далечината, сякаш си спомняха за неща, за които и двамата отдавна-отдавна не се бяха присещали.

Шофьорът излезе от микробуса, понесъл картонен кашон и маша.

На площадката се въргаляха потъмняла метална корона и везни. Човекът ги подбра с машата и ги пусна в кашона.

После се приближи до двамината с бутилката.

— Ще ме извинявате, господа — рече той, — ама тук някъде би трябвало да се въргаля и някакъв меч — или поне във всеки случай тука така пише, — та се чудех…

Азирафел като че се притесни. Той също се поогледа, леко озадачен, после се изправи и усети, че горе-долу от един час насам седи върху меча. Пресегна се и го вдигна.

— Съжалявам — извини се той и пусна меча в кашона.