Страница 77

Под тези писма имаше ръкопис. Нют се вторачи в него.

— Какво е това? — попита Анатема. Той се извърна рязко. Беше се облегнала на рамката на вратата й приличаше на привлекателна прозявка с крака. Нют заотстъпва към масата.

— О, нищо. Сбъркали са адреса. Нищичко. Някаква си стара кутия. Тъпи реклами. Нали ги знаеш…

— В неделя?! — тя го избута встрани.

Той сви рамене. Тя обхвана с длани пожълтелия ръкопис и го извади.

— Ошъте Прави и Акуратни Предъсказаниа отъ Агнесъ Нътъръ — прочете тя бавно. — Отъносъно Бъдештиа Светъ; Сагата пъродълъжава! Ох, Божичко…

Тя я положи благоговейно на масата и се приготви да отгърне първата страница.

Ръката на Нют кацна леко върху нейната.

— Я си помисли — рече й тихо той. — Искаш ли до края на живота си да си останеш потомка? Тя вдигна очи. Погледите им се срещнаха.

Беше неделя, първият ден от всички останали за света, към единайсет и половина.

В Сейнт Джеймс парк беше сравнително спокойно. Патиците, експерти по геополитика, погледнато от хлебна перспектива, го отдаваха на спад в международното напрежение. Всъщност международното напрежение наистина беше спаднало и сума ти хора в разни офиси се опитваха да разберат защо, мъчеха се да установят къде се е дянала Атлантида с все три международни изследователски експедиции, пребиваващи на нея, и да проумеят какво им стана вчера на всичките им компютри.

Паркът беше пуст, като не броим един член на MI9, който се опитваше да вербува някакъв, ала по-късно и двамата се оказаха в неловко положение, тъй като онзи също излезе член на MI9, както и един върлинест тип, който хранеше патиците.

Освен това там бяха Кроули и Азирафел.

Разхождаха се по тревата рамо до рамо.

— И при мене същата работа — рече Азирафел. — Магазинчето си е там, нищичко му няма. Една сажда не можеш намери.

— Исках да кажа, че старо бентли просто не можеш да произведеш — продължи Кроули. — Не можеш да докараш патината. Ама ей на, там си беше, цяло-целеничко. На улицата. Не можеш да забележиш грам разлика.

— Е, виж, аз забелязах разлика. Сигурен съм, че не съм държал на склад книги със заглавия като „Бигълс отива на Марс“, „Джак Кейд, героят от Дивия запад“, „101 неща, които всяко момче може да прави“ и „Кръвожадните кучета от Морето на черепите“.

— Олеле, съжалявам — възкликна Кроули, който знаеше колко много държеше ангелът на колекцията си от книги.

— Недей — ухили му се щастливо Азирафел. — Всичките са първи издания, струващи луди пари — проверих в справочника на цените „Скиндъл“. Според мен изразът, който употребяваш в такива случаи, е „лелеееее“.

— Пък аз си мислех, че ще възстанови света съвсем както си беше — рече Кроули.

— Да — съгласи се Азирафел. — Повече или по-малко. Доколкото може. Обаче той имал и чувство за хумор.

Кроули му метна кос поглед.

— Твоите обаждали ли са се?

— Не. А твоите?

— Не.

— Според мен се преструват, че нищо не е станало.

— Предполагам, че и моите. Това е то бюрокрацията.

— Освен това според мен моите чакат да видят какво ще стане по-нататък — додаде Азирафел. Кроули кимна.

— Малко да си поемат дъх — рече той. — Шанс за морално превъоръжаване. Да подсилят защитата. Да е готова за голямата работа.

Застанаха край езерото и загледаха как патиците драпат за трохички.

— Моля? — рече Азирафел. — Аз си мислех, че това беше голямата работа.

— Не съм убеден — възрази му Кроули. — Я си помисли. Парите си залагам, че баш голямата работа ще е всички Ние срещу всички Тях.

— Какво? Искаш да кажеш, Раят и Адът срещу човечеството?

Кроули сви рамене.

— Разбира се, ако наистина е променил всичко, то може би е променил и себе си. Може да се е отървал от властта си например. Да е решил да си остане човек.