Страница 78

Гласът на мадам Трейси беше ясен и бърз и трепереше от неувереност.

— Здравейте, господин Ш., та, мислех си аз, след всичко, което ни мина през главата тия два дена, ми се вижда глупавичко да ви оставям чинията на прага, та ви каня у нас. Елате…

„Господин Ш.“? Шадуел я последва предпазливо.

Снощи пак беше сънувал сън. Не си го спомняше както трябва — само една фраза, която все още ехтеше в главата му и го тревожеше. Сънят се беше разтворил в мъгла също като снощните събития.

Ето каква беше фразата:

„Нищо лошо няма в издирването на вещици. Аз бих искала да стана издирвач на вещици. Само дето, такова, просто трябва да се редувате. Днес ние излизаме да дирим вещици, а утре можем да се скрием и ще е ред на вещиците да ни търсят НАС…“

За втори път от двайсет и четири часа насам — за втори път в живота си — той влезе в квартирата на мадам Трейси.

— Седнете тук — тя му посочи едно кресло. Облегалката за глава беше застлана с покривчица, на седалката се мъдреше степана възглавница, а отпреде му — табуретка за краката.

Той седна.

Тя постави в скута му поднос и го загледа как яде, а когато той се наяде, отнесе чинията. После му отвори бутилка „Гинес“, наля бирата в чаша и му я подаде и докато той си сърбаше биричката, тя си пийваше чая. Когато остави чашата, тя издрънча нервно в чинийката.

— Аз съм поспестила малко парици — рече тя ни в клин, ни в ръкав. — И знаете ли, понякога си мисля, хубаво ще е да си купя едно бунгалце някъде там, в провинцията. Да се махна от Лондон. Ще го кръстя „Лаврите“, „Сумрачният скиталец“ или… или…

— „Шангри-Ла“ — предложи Шадуел, но да пукнеше, ако се сещаше защо така.

— Точно така, господин Ш. Точно така. „Шангри-Ла“ — тя му се усмихна. — Добре ли ти е, гълъбче?

Със зараждащ се ужас Шадуел осъзна, че му е добре. Ужасно, ужасяващо добре.

— Мда — рече той предпазливо. Никога не се беше чувствал толкова добре.

Мадам Трейси отвори втора бутилка „Гинес“ и я постави пред него.

— Единственият проблем, като имаш малко бунгало, кръстено… каква беше вашата така умна идея, господин Ш.?

— Ъ-ъ, „Шангри-Ла“.

— Да, точно така, „Шангри-Ла“, е, че то не е за сам човек, нали така? Искам да кажа, то си е за двама души, нали казват — където един, там и двама, все същите пари струва.

(Или петстотин и осемнайсетима, помисли си Шадуел, спомняйки си за целокупната войска на Армията за издирване на вещици.)

Тя изхихика.

— Та се чудя откъде да намеря някой, дето да си живеем…

Шадуел осъзна, че тя говори за самия него.

Не беше много сигурен. Имаше ясното чувство, че това, дето беше оставил редник от Армията за издирване на вещици Нютон Пълсифър в Тадфийлд с младата дама, беше лош ход, поне според Устава на Армията за издирване на вещици. А това тук сякаш беше още по-опасно.

И все пак на неговите години, когато човек вече е твърде стар, та да пълзи из високата трева, а мразовитата утринна роса ти се просмуква в кокалите…

(„А пък утре ние ще се скрием и ще е ред на вещиците да ни търсят нас…“)

Мадам Трейси отвори нова бутилка „Гинес“ и се изкикоти.

— О, господин Ш. — изчурулика тя. — Сигурно си мислите, че се опитвам да ви напия.

Той изсумтя. При тия работи имаше една формалност, която трябваше да се спазва.